Никита

Крайният срок беше вчера. Има такива, които го правят предварително, и такива, които научават „предварително“ от историите на други хора. Но аз излязох от къщата: задачите са отворени, навън съм, нощ е, смея се. „О, днес ли е?“ – три думи, които превръщат вторник в спринт. Утре ще започна различно. Казвам го точно толкова пъти, колкото пъти има утре.

Стендъп комедията е най-честният тест за шега: ако се смее само партньорът ви, значи шегата е била предназначена и за двама ви.

Най-хубавото на изпълненията по двойки е моментът, в който и двамата забравят рутината си и започват да говорят наистина.

Съгласихме се да не прекъсваме. Издържахме около четири минути – и това, честно казано, е рекорд.

Всеки път, когато си обещая да си легна рано, телефонът пуска още едно видео и след четиридесет минути вече няма значение.

Всеки път, когато си обещая да си легна рано, телефонът ми ме подканва с ново видео. Четиридесет минути по-късно лежа в тъмното и се смея на енота, чиято седмица очевидно е била по-лоша от моята.

Тук винаги е едно и също: коридор, стена и мисълта „Защо изобщо правя това?“ Изчезва още при първия смях.

Най-добрите пет минути от представлението са тези, които не са написани. Те са невъзможни за повторение на втора сцена.

Колкото по-малка е залата, толкова по-страшна е: в голямата не се виждат лица, но тук се виждат всички, които не се смеят.

Моят сценичен партньор. Той е първият, който се смее на шегите ми – това е едновременно приятно и подозрително.

Ще го оправим веднага, докато още помним стаята. След един ден ще помниш само собственото си лице.

Той повтаря текста, аз се преструвам, че не се притеснявам. И двамата лъжем.

Няма животно, няма табела, няма музика. Само микрофон — и веднага можеш да разбереш дали шегата е успешна или не.